Разговор с Александър Борисов, животновъд от Брацигово
- Мога ли да се похваля, че присъствам на едно раждане?
- Ето, това е най-точното. Роди се най-сетне нашата малка мандричка. Сега очаквам BG-номера ни да излезе. Изстрадано раждане. До вчера бе невъзможно. Но поредната поправка на Наредба 26 за директни продажби ни даде шанс и аз вярвам в него. Не сляпо. Струва ми се – заслужено. Зад каквото застана, искам то само да говори за себе си, с качеството си. Знам, че това е най-преупотребената дума в наше време. Но истината от „уста на уста“ е непреодолима. Тежи дори със забавянето си. Така преди години започнахме с агнетата и много се вълнувах при първите продажби. А сега наполовина не мога да насмогна на търсенето. Не само от Брацигово, от цялата страна идват. И друго знам: „призраците дебнат малко преди края“. Ако не спреш и не се изплашиш, и когато помислите и намеренията ти са чисти, идва шансът. Помага ти Някой. Така стана и с рецептата за сиренето – срещнах точния майстор в най-верния час и той ми я каза. Съучастници са брат ми и майка ми, която пренася гласа на дедите и бабите ни. Дори живеем в такава обстановка – сред старите родови черги и носии. На Рожен тази година изсипахме новопроизведеното ни мляко в специални гърненца. Една вечер не мога да заспя, малко преди Събора. Беше непреодолимо, като наречено да стане: дядо ми е бил грънчар. Сетих се за един мой приятел, майстор на гърнета и всякакви съдове, които намирахме по зимниците. А той - на същата вълна. Може да се изговорят куп приказки за единния продукт и традициите. При нас „грамадите“ са от любов към родното и онова, което пребъдва. Правилото ми е да работя само с наши млека. Рецептата - да си знам мярата.
- Всичко звучи като в родна приказка с хубав край. Да върнем началото?
- Не. Не е било само приказно. Било е и страшно, и трудно. Обикновено работех на две работи за да посъбера средства. После се престраших с онова, което е в кръвта ми – животновъдството. Брат ми например е сред овцете от 7 годишен. Хей го там, на рида над Брацигово, с половината стадо. Сега овцете ни без агнетата са общо 300. Започнахме с 40. Искам да ги увеличим до 2 стада. Но не повече от 400 овце. От 7 години сме тук, във фермата над града. А от 3 години започнахме да правим мандрата. Разбрах, че няма да вървя напред ако само продавам на големите. И очаквам заплащане, което не винаги ме удовлетворява. И когато Държавата отвори шанс за по-малките, да направят свои цех и малка мандричка, значи той ще преработи. Периметрите са разпределени. Пък и без да съм нескромен – пословично е трудолююбието ни. Работим с една Асоциация, която изкупува млякото ни и е изключително точна, според качеството му. Така е вече 5-та години и това ме окуражи.
- В етнографската сбирка на Музея в Брацигово са илюстрирани стая с богато, средно заможно и бедно семейство. И трите събуждат чувство на благородна носталгична завист – за друг порядък, за удържана дума, за селски бит и двор, който може да изхранва семейството. Вие сред кои се нареждате в днешната картина?
- Не съм от най-големите и не искам да бъда. Категоричен съм – не съм започнал да се занимавам с животните заради субсидиите. С тях сърце не се купува. А сега точно това искам да докажа – че мога да си изхраня рода. Друг път за оживление на селата и прекрасната ни земя няма. Дразня се от купищата пирказки че българинът е мързелив. Той е обекуражен. И в нашта община, Брацигово е така. А тук мъжете са били хора на честта и дадената дума. Създадохме си име главно със своята откритост. Колкото и да се развива света, основните и ценни стоки на пазара на доверието си остават същите: чест, съвест, трудолюбие...
- Чух и и други приказки в Брацигово - че само роми вече берат розите, например? И че остана само един шивашки цех от предишната слава на района?
-Да, така е. Но и българите започват да се усещат за загубения рай. И някои се връщат. Тук имаше много сериозна промишленост. А най-важното – отличително животновъдство и овощарство, което според нас е основното ни бъдеще като община. Най- хубавите ябълки например тук са се брали. Ягоди, рози...Ето, овчарят на стадото ми е човек с висше образование
- Да го питам ли защо се е обърнал на 180 градуса, към този най-изчезващ в България занаят, овчарлъка?
-Питайте го.
- Питах го вече. Той, овчарят Ви, Бончо Минев казва: „Обичам животните, а повече от всичко, вярвам на Сашо /на Вас/. Просто е. Такива хора са на изчезване – аз не искам той да изчезне. Абе, какво да Ви разказвам –Сашо е на шест. И тия сини очи – кой може да не му повярва“
-Дигнах си летвата с тази откритост. Сега трябва да я скачам.
Автор: Ваня Манолова
