Ключът е в по-достъпно финансиране за повече производители
Като че сме свикнали новите технологии у нас да достигат с огромно закъснение. Така е още от годините на социализма – дори тогава имаше вицове – че Япония е в 21-ви век, а България – все още в 19-ти… Всъщност, това си има едно логично обяснение – във времената на Студената война Западът беше наложил технологично ембраго на страните от Източния блок. Пък и докато там гонеха висок стандарт на живот, тук по-важно беше хората да са със задоволени нужди, макар и при далеч по-нисък стандарт, отделно и огромни ресурси отиваха за военни цели. И така, работехме си с морално остарели технологии, крайно неефективни, но пък всичко си беше евтино. А и пазарна конкуренция не съществуваше. Затова и никой не мислеше сериозно нито за ефективност, нито за екологични и пр. ефекти…
След като преминахме към пазарна икономика, нещата коренно се промениха – вече да си в крак с модерните технологии и решения се превърна в осъзната необходимост, за да останеш на пазара и да се развиваш. Да, но пък това означава, че ти трябват много средства за инвестиции. И така който не може да си го позволи, си продължи, доколкото му стигат силите, да кара със старата техника, опитвайки се все пак да оцелее по някакъв начин и с надеждата, че ще успее постепенно да я обнови, че ще му се усмихне шансът да влезе в крак с времето – я с изгоден кредит, я с финансиране по някоя програма.
Така и през последните десетилетия старата инерция си остана – само дето никой вече не криеше от нас и не ни забраняваше, тя стана свободно достъпна, но… пък парите се оказаха проблем. Затова и не е учудващо, че минете ли през някое село все още можете да видите от добрите стари съветски трактори или комбайни. (Ако не друго - поне доказват, че са наистина „железни“ като издръжливост. Като няма пари за нови – и наследството от ТКЗС-то върши работа.) Та затова и на въпроса в седмичната анкета на AGRO.BG: „Как новите машини и технологии, показани на „Агритехника“, ще спомогнат за развитието на земеделието у нас?“ – логично, 40 на сто от гласувалите избират отговора: „За съжаление, у нас новите технологии винаги навлизат с голямо закъснение“.
Как може да се промени това? За щастие, първо по предприсъединилните фондове, а след това и по европрограмите българските производители получиха възможност да поемат глътка въздух. Да получат финансиране, с което да си обновят технологичния парк и да заработят като „бели хора“. Но въпреки това, все още мнозина остават скептични дори за тези възможности – в повечето случаи условията са много, процедурата е сложна и тромава и в крайна сметка – немалко от кандидатите просто отпадат, защото не отговарят на едно или друго условие. Ето защо, други 40 на сто от участвалите в допитването са отговорили, че „ползата от тях е несъмнена, но малцина могат да си ги позволят.“ А и банките, особено във времена на криза, също не се надпреварват кой знае колко да предлагат достъпни и с ниски лихви кредити. Така се оказва в крайна сметка, че едрите фермери имат най-големи възможности да обновяват техниката и технологиите си, а дребните – те остават все по-малко. Както и че у нас земеделието е по-окрупнено, отколкото в страни като Германия. Пък уж все критикуваме като безумие граничещо с пълния абсурд онези соцексперименти като АПК-тата например.
Остава ни надеждата, че процедурите за финансиране ще бъдат облекчени, за да може повече фермери да се възползват от тях, че и достъпът до по-изгодно кредитиране също ще се увеличи и че наистина „ще се подобри производителността, като разходите ще намалеят“ – безспорните за всеки азбучни истини, избрали като отговор останалите 20 на сто от гласувалите. Тогава наистина земеделието ни не просто ще може да се похвали, че е с модерна визия, но и всички ще го усетим – и по цените, и по екологичните ефекти. А и самите земеделци ще се радват на по-добър стандарт на живот. Защото времената, когато земеделието беше къртовски физически труд, са останали единствено в учебниците по история.
Коментар на Светослав Динков
