Жилава е обаче родопската душа
Здрав сняг – здрав комат, гласи народната поговорка. Когато обаче снегът падне през март – тежък и лепкав, той се превръща в убиец. На хора, на животни, на дървета, на душевен мир. Точно този мартенски сняг изтръгна за повече от 12 дни душата на Родопите. Как ще се върне тя на своето място, кой ще я излекува? Господ или Аллах? ГЕРБ или ДПС, дето вместо да спасяват планината, спасяваха единствено себе си на местните избори в Сърница. За кой ли път стана ясно, че родопската душа 25 години чака някой да се сети за нея. Но кой управник ще се загрижи за такива ефимерни работи?
Жилава е обаче родопската душа. Сама ще се вдигне и ще намери пътя обратно към себе си. Към изворите на планината, която от векове е дом на хората и на животните.
Положението през тези 12 дни било страшно. Мартенският сняг неумолимо затрупвал стадата, покривите на кошарите се срутвали и убивали животните. Стопаните сън не ги хващал, залък не слагали в уста, вода дори не им се пиело. Изливали стотици литри на ден в снега, за да спасят животните си от гибел. Път до кошарите нямало, та камо ли до мандрите.
Към 25 март броят на загиналите животни доближава 2 500. И продължава да расте. В областната служба „Земеделие“ в Кърджали са подадени заявления за загинали овце, говеда, кози и пчелни семейства. 5-членни комисии посещават фермите и след издаване на констативни протоколи, стопаните могат веднага да получат обезщетенията за загубите – 1000 лева за говедо, 160 лева за овца, 96 лева за агне и 199 лева за пчелно семейство. Ще покрият ли обаче тези средства истинската загуба – да си забравен от държавата, общината да е безсилна, да нямаш връзка със света. Да стоиш затрупан в смайващия снежен мартенски капан и да стискаш душа между зъбите. Родопската душа обаче е жива. Дори и с цената на огромни жертви, дори и изтръгната от корен, тя се e изправила сред двуметровите преспи и отново гледа към живота. Който е вечен – с Божията благословия, с милостта на Аллах, въпреки безхаберието на държавата. Която 12 дни забрави за най-важното – за душата на хората и на планината. Те обаче едва ли ще забравят.
