Ст.н.с.І ст.дсн. Пенка Абрашева дългогодишен директор на Института по лозарство и винарство - Плевен
- Проф. Абрашева, в книгата си събирате много ценна информация и за лозари, и за винари. Как виждате бъдещето на българското лозарство и винарство в контекста на новите изисквания, които има към нас ЕС?
- Лозарството и винарството имат своето място в България - лозарството е един от структуроопределящите отрасли на българското земеделие с важно икономическо значение. Защото досега основните подотрасли, валутоносни за България, са винарството и тютюнопроизводството. Ние имаме всички условия да развиваме лозарството и то винаги е било приоритет за страната. Още на 13 октомври 1901 година в Плевен се открива лозаро-винарската опитна и контролна станция, а преди това и Лозаро-винарското училище. Това показва, че за България този подотрасъл на растениевъдството е много важен. След създаването на училището и станцията в Плевен страната ни стана една наистина модерна лозарска европейска държава - първият директор на станцията е французин и той поставя науката за лозарството на европейски основи. От Плевен започва модерното българско лозарство с нова сортова политика, от Плевен започва и модерното българско винарство. През 30-те години винарството се "премества" в София и за съжаление плевенският институт напълно загубва тази част от работа си, но като суровина, като обработка на тази суровина дейностите остават в Плевен.
Районът на Плевен е с много благоприятни почвено-климатични условия, но със създаването на училището и станцията градът ни става център и заради високата култура на земеделие в този район на България. Още един факт през годините - през 1926 г. и през 1965 г. страната ни е на първо място в света по износ на десертно грозде. По-късно достигаме площ на лозята повече от 2 милиона декара, което ни поставя в първата десятка на Европа по площ на лозята и по износ на вина. Това определено е възход, благодарение на който страната ни печели външни пазари, дори и в най-претенциозните страни по света.
- И които загубихме в годините на прехода.
- Да, в тези години имаше срив, но веднага трябва да кажа, че сега отново се отбелязва интерес към лозарството. Новите производители направиха сериозна крачка - винопроизводителите създават собствени лозя. По този начин те си осигуряват суровина такава, каквато им трябва, и в такъв сортов състав, какъвто им трябва. Защото винаги има определен конфликт между лозари производители и винари по отношение на сортовия състав, качеството на гроздето. Особено през последните години, когато и контролът беше занижен, лозарите, за да запазят реколтата си от крадци, реколтираха гроздето малко по-зелено, тоест не винаги в добро техническо състояние. Затова стъпката на винарите да създават лозя е логична, полезна за тях, като им дава възможност за въвеждане на по-нови технологии, а те имат и по-добри финансови възможности за това. Лозарите винаги са били с по-малки финанси, а разходите за производството на килограм грозде са много големи, не само заради горивата, а и заради препаратите за опазването на гроздовата реколта.
- Все по-актуален в европейски мащаб става въпросът за екологичното земеделие. Но дали затвореният цикъл на производство гарантира биологичното качество?
- Така е и смятам, че ние имаме бъдеще и в биологичното земеделие. Сам един винопроизводител не може да представи продукцията си за биологична и това да бъде безпрекословно прието от когото и да било. Има институции и органи, които следят за процеса от регистрацията на един производител като биологичен до качеството на продукцията, която той произвежда. Всеки, който прави екологично земеделие, трябва да изпълни и редица формалности и е контролиран непрекъснато. Смятам, че е добре, че винопроизводителите станаха и лозари, защото това им дава възможност да усъвършенстват сортовете, защото така могат да произвеждат в крайна сметка и такива вина, каквито искат. Вече не е необходимо да обикалят страната и да търсят грозде. При това има една нова сортова политика - сортовете са препоръчани и разрешени, тоест има национален лозов асортимент, който включва както класическите сортове, така и с приоритет нашите български сортове. При свръхпроизводството на вино, каквото имаме сега в света, и което се поддържа от новите страни винопроизводителки - Южна Африка, Чили, Аржентина и други, ние можем да задържим пазарите, които имаме, и да се наложим и на нови пазари с вина на основата на наши качествени местни сортове грозде. Интересни са вина, които се различават от Каберне и Мерло, например, които са сортове космополити и се произвеждат едва ли не в целия лозарски свят. Ето защо нашите сортове, които да носят аромата и характеристиката на България - ето това е бъдещето. Тези вина могат да намерят ниша на световния винен пазар.
Вече има оживяване отново на износа на вина от България - възстановяваме пазарите в бившите източни страни, има перспективи и за нови пазари.
Разбира се, има и договорености с ЕС - квотата ни е малко на 1.5 милиона декара, имаме възможности за още около 1.7 милиона декара лозя. Квотата се изпълнява на основата на европейското законодателство и ние сме длъжни да се съобразяваме с това, но така или иначе лозарството и винарството на България ще вървят напред с променен лозов асортимент и нови технологични практики - както в областта на лозарството, така и в областта на винарството.
