ст.н.с. д-р Калин Драгойски – завеждащ отдел „Овощарство” в Института по планинско животновъдство и земеделие – Троян
- През какви етапи е минало развитието в отглеждането на сливовите насаждения у нас?
- От стари времена основното производство се е базирало на сорта Кюстендилска синя слива, или Местната троянска слива - така я знаем тук. Нейното отглеждане е било доста дълбока традиция за района. Сортът е бил масово разпространен в маломерни градини, създадени върху чим, с голяма гъстота на дърветата. Така са се ползвали едновременно и тревата за животните, и градините за плодове. Покрай животните хората са отглеждали сливи за прясна консумация, за сушене и за ракия. Особено през трийсетте години и по време на войната това производство е било твърде масово и продукцията е отивала директно за Германия и Австрия. Стопаните са си докарвали доста добри доходи от сушените плодове и от сливовата ракия, разбира се. Тогава площите у нас, може би, са били около 150-160 хил. дка. Но статистиката надали дава достатъчно точна информация, защото е известно, че с цел избягване на данъци са заявявани далеч не всички обработваеми земи. Въпреки това сливовите дървета са били основен поминък за населението.
- От какво е предопределена тази традиция?
- В нашия район няма подходящи условия за полски култури и за мащабно земеделие, както в полските райони. Затова в тези планински места хората основно са се занимавали с овощарство - сливи, ябълки, круши. При дребната собственост върху земята в годините преди Втората световна война - максимално по 30-40 дка на семейство, това е било добър доход за населението, като тук е било силно развито и занаятчийството - грънчарството и дървообработката, и животновъдството. Традиция е било наесен стопаните да натоварят каручките с грънци и плодове и да поемат към полските райони. Оттам троянци са се запасявали със зърнени храни и фуражи, благодарение на което са изкарвали зимата. Селското стопанство е съществувало предимно на основата на стоково-натуралната размяна. А пък чрез сливите са се осигурявали основно парите за данъците, които стопанинът е дължал на държавата.
- По какъв начин е ставала търговията?
- Минавали са търговците - особено преди Втората световна война и по време на нея, когато търсенето на сушени сливи е било много голямо. Закупувани са големи количества от местните хора. Всяко стопанство, всяка стара къща и доскоро си имаха сушилни за сливите. И до ден днешен плодовете на Кюстендилската синя слива, качествени и добре изсушени, се котират като едни от най-добрите за тази цел, тъй като имат неповторим аромат, високо сухо вещество и са много вкусни и предпочитани на международния пазар. Сега се търси сорт, заместител на Кюстендилската синя слива, защото при създалата се епидемиологична обстановка, възникнала с разпространението на шарката по културата, на практика сортът вече не може да се отглежда. Понякога се стига до 70-80% провал на реколтата, което е неефективно.
- Може ли да кажете какво количество се е изкупувало от едно фамилно стопанство? За какво производство става дума?
- Свидетел съм на по-скорошни времена, но в нашето семейство се сушаха по един-два тона сливи и се залагаше за ракия още толкова. На практика произвеждахме около 5-6 т сливи. Моят дядо имаше сушилня с 24 т.нар. леси - своеобразни скари, която след като се запалеше, работеше без прекъсване цял месец. Едновременно се береше и сушеше. Относително е от колко декара се е изкарвало това производство. Градините, на които казвахме бахчи, бяха от по 5-10-15 дка. Всяко семейство имаше горе-долу по толкова.
- Какво представляваха сушилните?
- Те са постройка, в която се пали един централен огън. В ниската част има тръби, които са равномерно разпределени, а по-нависоко на релси стоят така наречените леси. Това са скари, наковани с летвички, върху които се сипват сливите, за да може да ги обдухва топлината. Те се плъзгат по релсите, наредени са в 4-5 реда една над друга в нещо като чекмеджета. Лесите се сменят във височината, за да може топлината да бъде разпределена равномерно върху цялата продукция. Сушенето е доста мъчителен процес, който е непрекъсваем. Дори и през нощта мъжете на светлината на фенера отбират изсушените сливи.
- Какъв е рандеманът при този процес?
- Обикновено е едно към четири. Той е най висок при френския сорт Ажанска слива. При нея рандеманът е 2,7. Най-ниският добив е 1:4,5. В момента старите сушилни не функционират, защото се замениха с нов тип съоръжения, които са много по-ефективни, работещи на мазут, с тунелна конструкция и са по-производителни. Продукцията вече се изкупува централизирано, за разлика от времената, когато стопанствата са били разпокъсани. Тук-там останаха малки частни сушилни, които и сега дават продукция.
- Какво се случва след войната?
- С процесите на колективизацията започнаха да се създават големи промишлени насаждения от сливи, като проблемът с шарката се яви веднага, тъй като започна неконтролирано производство на необезвирусен посадъчен материал. Вкараха се доста заразени дръвчета. Не се контролираше здравното им състояние, калемите се взимаха просто така, стига на някого да му е харесало някъде сливово дръвче. Така се стигна до масовото разпространение на болестта. Основна причина за това явление беше дейността на разсадниците. Минало е доста време, докато се разбере какво става. След като се е видяло, че има големи поражения по Кюстендилската синя слива, започнало е търсенето на сорт заместител.
- Намери ли се такъв?
- Първата реакция беше сортът Стенлей. Институтът в Троян е един от пионерите, благодарение на когото става въвеждането на сорта в производството в райоа, пък и в цяла България. Това става благодарение на проф. Мондешка. Стенлей е добивен и е толерантен на вируса. Показва симптоми на болестта по листата, но по плодовете щетите са почти нулеви. С неговото навлизане в практиката напълно престава контролът върху здравното състояние на разсада, защото се знаеше, че е толерантен, което допринесе за допълнителното разпространение на шарката. Причината е, че сортът носи болестта и я предава на всички останали сливи. Така в един момент се получи срив и се наложи да бъдат изкоренени всички стари градини, които бяха с Кюстендилска синя слива. Дърветат бяха заместени от Стенлей, от когото на експериментални площи сме получавали и по 7 т от декар. Но технологията при него е специфична в сравнение с отглеждането на нашия сорт.
- Тогава решиха ли се проблемите със здравното състояние на сливовите градини?
- По принцип основният начин за борба с шарката е устойчивият сорт, но и той рано или късно губи това свое качество, защото вирусите еволюират и се стига до преодоляване на съпротивата на растението. Ето защо в един момент даже и при доказано толерантните сортове се наблюдават известни щети, както и при Стенлей. Затова изходът е освен превантивната борба да се осигури и производство на здрав посадъчен материал.
В института в Троян успяхме да създадем маточни градини, където се поддържат безвирусни растения, от които по-нататък става размножаването. Тук се отглеждат всички най-перспективни сортове. Градината е на изолирано място, където няма наличие на вируси, на по-голяма надморска височина, и така се получават здрави калеми, които подаваме на разсадопроизводителите, за да произвеждат сертифициран, свободен от вируси посадъчен материал. Това е гаранция, че градина, създадена с такива дръвчета, поне в продължение на 10-15 години е застрахована от нападението на вируса.
- Стенлей ли е единствената алтернатива?
- Между другото, селекцията в България определено е длъжник на производството. Навремето се извършваше мащабна работа в Дряновската опитна станция, както и в бившата опитна станция в Троян, на чиято база е създаден институтът. Това бяха двата основни центъра, както и Институтът по овощарство в Пловдив и отделни изследователи, занимаващи се съвсем ограничено и инцидентно със селекционна дейност. В Кюстендилския институт се бяха отказали. Докато страни като Сърбия, в центъра в Чачак, в рамките на бившата Югославия, и в Румъния преди демократичните промени, където също има голямо производство, имат много добра селекция. В момента обаче са останали два големи центъра - единият в Германия, другият - в Сърбия, където се работи с едни от най-добрите сортове в света, както и със създадените там. На тези места научните колективи са развили много сериозни селекционни програми с определени цели. Основната от тях е създаване на генетични форми, толерантни на шарката. В момента съществува набор от толерантни сортове с различен срок на узряване, с качества на плодовете, които задоволяват определени изисквания. Така че ние сме принудени да интродуцираме такива сортове и да ги изпитваме при наши условия. При нас са изпитани над 60-70 сорта. Вече сме се спрели на определен набор от тях, с които да покрием един период на узряване в рамките на юли-септември. Целта е в продължение на два-три месеца да имаме пресни плодове за пазара.
- Какви са икономическите параметри при възстановяване на старо и създаване на ново сливово насаждение?
- Напоследък е модерно да се говори за устойчиво управление на производството и за биологично земеделие. Категорични сме, че сливата в най-голяма степен може да се отглежда по този начин. Културата може да мине с много малка употреба на химични препарати. От тази гледна точка тя хем се отплаща, хем няма загуба. За нея се използват и слабопродуктивни земи. Но всички тези моменти на екологичното производство все още не са изяснени, защото има някои възлови неприятели, с които все пак трябва да се борим.
По отношение на торенето имаме разработки за използване на органични торове чрез компостиране на растителни отпадни продукти. Имаме разработки с давност 20 години в насаждения, където не са употребявани минерални торове. Започнахме през 1986 г.
По принцип на началния етап за изкопаването на траншеите, за оборския тор и за посадъчния материал са необходими около 300 лв./дка, а даже и по-малко, тъй като българинът обичайно не смята труда си. В тези сметки не влизат парите за огради, които не винаги е необходимо да се правят.
Въпреки всичко опитът от близкото минало, когато се създаваха насаждения от 1000-2000 дка, няма скоро да се повтори. В момента в нашия район има търсене на посадъчен материал от дребни производители, даже и само от собственици на земя, занимаващи се любителски с овощарство, които искат да възстановят фамилните традиции. За съжаление ние силно сме ограничили производството на фиданки, защото имаше период, когато десетки хиляди дръвчета оставаха нереализирани
