Щом властта се научи да трепери за насъщния, ще се справи и с останалото, казва Иван от Хераково
"Мерак ми е да направя тук, в Хераково, първия в софийско музей, в който се работи. И наред с другите посетители да водя групи всякакви министри и депутати. За да видят и пробват и те как се изкарва хлябът - с черен труд, с много безсъние, с много риск и жертви, с много инат и отговорност". Думите са на един човек, и преживял и две, и двеста. Сега е мелничар. За хората на властта казва: "Днес ги има, утре - не, и кой точно е забъркал кашата, не може да се разбере."
"Тук да дойдат министрите, в мелницата. Да треперят от сутрин до вечер за зърното, за брашното. Научат ли това какво е, ще могат вече и другото да го правят както трябва." Меракът "да учи на бачкане министри и депутати" е на един Иван. С фамилия Джатев. Висшист, икономист, зарязал преди седем години и професия, и столичния си бит, за да стане мелничар и да започне живота си отново от "а". И в буквалния, и в преносния смисъл - на зелено.
Иван попада в село Хераково, мушнато на тридесетина километра от София, недалеч от Божурище, почти случайно. Довел го приятел, ей така - просто да видят една стара реституирана мелница. Поканата гласяла странно: Давай да ставаме мелничари. Отвъд въпросната шега и конкретната мелница - руина, обаче на хъслията Джатев се провижда една стара мечта. Мечтата да живее на поляна, чийто край не се вижда, с голяма открита каменна камина и роял край нея. С една дузина коне и с много други всякакви животни навън. С работа, която сам си задава, да живее от труд с много конкретен и полезен резултат, разбираем и видим за всички черно на бяло. Поради което се захваща с ранчото и с брашното. Ранчото се е ширнало върху три декара земя.
До стената на денонощно работещата мелница е лепнато старото машинно, превърнато днес с атрактивен двукатен апартамент. Особеното е, че всичко е дърво и камък, сред които с особен чар кокетничат видимо често използвано старо класическо пиано, лепнато сякаш до самата камина, и тежкарски мебели, явно дълго пребивавали преди в обширен много градски хол.
От всяка картина, от всяка свещ и предмет край и по стената мирише на мерак. Мерак за живот и "хубавост", както обяснява малко по-късно в селото един Иванов съсед. И без това огромното пространство на условно наречения хол се удвоява от цяла огледална страна зад бара, до която се редят вечно заредени бъчвичката с класна ракия и огромната гарафа с тежко червено вино. По повод на тези два атрибута от интериора домакинът се хвали: "Аз съм тук нещо като Странджата. Постоянно се нижат приятели, а аз ги снабдявам и с месо, и със зеленчук, и с ракия и вино. Аз не произвеждам, но знам за всички наоколо кой какво прави и как го прави. Знам кой е съвестен и кой мърляч, кой знае да гледа животни и земя, кой в какво лъже и какво е фира".
По повод на гостуващите тълпи в своя дом Иван разказва още, че вече дори не може да си представи да се изтипоса някъде някога пак на паркетен коктейл. Толкова коктейли съм виждал и преживял, толкова суета съм дишал, но днес подобен род забавление, или по-точно комедия, ми се вижда повече от абсурд, събира домакинът минало и настояще в едно изречение. В неговото ранчо обаче купоните са купон отвсякъде, разказват преживели. И описват мебелираната в буквалния смисъл лятна поляна - естрадата под чадърите, между които се шмугват гъсоци, подгонени от съквартирантите кучета и котки. Лятото тук цветята са безброй. Както и възможностите да утрепеш нестандартно някой час.
Настрани от "естрадата" чакат писан файтон и ездитният кон. В другия край на Ивановото имение можеш да храниш питомни таралежи и полуопитомени селски птици всякакви, тукашен заек или пришелец или да изучаваш до детайли традициите на огромния мравуняк. Само дето рекичката е плитка за крокодил, вметва устатият Иванов съсед, но за всеки случай поглежда да не би все пак барата да е придошла.
Докато ние нищим отблясъците на политиката и на моженето на политиците върху софрата на простосмъртния българин, десетките Иванови четирикраки и двукраки питомци демонстрират характер и умения. В двата края на ранчото двата грамадни песа Чоко и Боко следят напрегнато всяко наше движение. Други двама по-малки техни побратими се мотаят хитро пред вратата на гостната, като отвреме навреме прилягат нежно накуп с няколкото местни котарака - Томи, Черньо и още един. Имената в зоогрупата идвали от някогашните книжки на децата и от любимите анимации.
Що се отнася до същите тези деца днес, и двамата са студенти, разказва хераковският екссофиянец Иван. Синът - в чужбина, дъщерята - в Икономическия в София. Но и те като баща си са влюбени в тази дива щуротия. И всеки свободен час гледат да са в ранчото.
Срамна, черна и скучна работа за тях няма, затова станаха хора, вметва бащата и за довиждане отсича: "Лъжа е, че в България имало безработица. Имаш ли хъс, имаш работа. Но да живееш за едното ядене и за това след яденето, не е живот. В живота трябва да има доза шашавост и мечти. И слага точката с може би най-подходящата за това място приказка: В живота много случайни неща няма, човек трябва да върви към своята хубава случайност. Моята се нарича Хераково"./standartnews.com
