Председателят на Българския фермерски съюз за предизвикателствата пред новата Обща селскостопанска политика, достъпа до пазари и необходимостта от инвестиции в преработката и младите фермери
Преговорите за многогодишната финансова рамка на Европейския съюз поставят редица въпроси пред бъдещето на земеделието. Сред основните предизвикателства са очакваното намаление на средствата, конкурентоспособността на европейските производители, климатичните рискове и достъпът до пазари. За България особено важни остават изграждането на собствен капацитет за преработка, по-доброто използване на европейското финансиране и създаването на ясна стратегия за развитие на аграрния сектор. По тези теми разговаряме с Георги Стоянов, председател на Българския фермерски съюз.
– Преговорите за многогодишната финансова рамка и бъдещето на Общата селскостопанска политика се забавят. Трябва ли това да ни тревожи?
– Не непременно. Вижда се, че различните държави имат различна перспектива, а икономическата обстановка в света неизбежно се отразява и на Европейския съюз. Положително е, че има страни, които обръщат внимание на аграрния си сектор и не приемат безкритично новите параметри на бюджета. Те търсят възможности земеделските производители да бъдат успешни, конкурентоспособни и да имат перспектива за развитие.
Очакваното намаление на средствата с над 25% би се отразило допълнително върху доходите на фермерите. България трябва да защитава своите интереси, но същевременно да си направи равносметка какво не е успяла да постигне досега и как може да промени подхода си към развитието на земеделието.
– Защо някои държави изглеждат по-подготвени за отварянето на пазарите и търговски споразумения като това с Меркосур?
– Защото тези държави са подготвени. Техният бизнес е ориентиран към износа, може да произвежда конкурентно и разполага с необходимите количества. Те задоволяват вътрешните си пазари и имат възможност да се развиват чрез външните.
За съжаление, България не си е написала достатъчно добре домашното и в подобни ситуации може да се окаже потърпевша. Това трябва да ни послужи като урок при подготовката на новата Обща селскостопанска политика. Необходимо е да анализираме къде се намираме, с какви ресурси разполагаме и какви промени можем да направим. Те не е задължително да бъдат радикални. Можем да започнем с пилотни проекти и малки, последователни стъпки.
– Каква трябва да бъде българската позиция при обсъждането на бъдещата селскостопанска политика?
– Трябва да знаем в каква посока искаме да се развиваме през следващите пет до десет години. След сравнително кратко време ще трябва да сме готови с националните и регионалните си планове за развитие, а към момента тази перспектива не е достатъчно ясно очертана.
Проблемите се обсъждат постоянно от браншовите организации и в публичното пространство, но често едни и същи теми се повтарят през годините, без да се стига до съществена промяна. Необходимо е дискусиите да водят до конкретни решения и реални действия.
– Къде виждате най-големия неизползван потенциал на българското земеделие?
– В развитието на собственото производство и преработката на селскостопанска продукция. По данни, които съм разглеждал, вносът заема значителен дял при плодовете, зеленчуците, консервите и други хранителни продукти. В същото време българските потребители харчат значителни средства за храна, част от които се реализират извън страната чрез вноса.
Това е потенциал, който можем да използваме по-добре. Необходимо е да анализираме какви продукти внасяме, в какви количества и каква част от тях бихме могли да произвеждаме и преработваме в България.
Държавата не може да реши всички проблеми вместо бизнеса, но може да бъде катализатор на процеса. Ако преценим, че е необходима промяна на модела, можем да започнем с конкретни проекти, съобразени с местните условия и наличните ресурси.
– Как изглежда това на практика? Не крие ли подобен подход риск от прекомерна намеса на държавата в икономиката?
– Не става дума непременно за планова икономика, а за стратегия за развитие. Ако нямаме план, към който да се стремим, не можем да очакваме устойчиви резултати.
Например, ако определен район има условия за производство на зеленчуци и разполага с напояване, трябва да преценим какви преработвателни мощности са необходими там. Можем да започнем с няколко пилотни предприятия, които да произвеждат консерви, пюрета и други продукти с по-висока добавена стойност.
Важното е инвестициите да отговарят на реалните потребности. На едни места приоритет може да бъде напояването, на други – преработката, а на трети – автоматизацията и роботизираните системи. Не е задължително всяка инвестиция да бъде в нов трактор. Съществуват технологии, които могат да улеснят засаждането, прибирането, сортирането и пакетирането на продукцията.
– В същото време значителни средства по европейските програми остават неусвоени или се връщат. Как оценявате този модел на финансиране?
– Земеделските производители и преработвателите се съобразяват с множество параметри и условия, за да получат подкрепа за техника, напояване и други инвестиции. Но невинаги можем ясно да измерим какъв резултат ще донесе даден разход в дългосрочен план.
Затова трябва да насочим усилията си към проекти, чиито ефекти могат да бъдат проследени и оценени. Не е достатъчно да се борим за определен финансов ресурс. Трябва да знаем какво искаме да постигнем с него и как той ще допринесе за развитието на производството и конкурентоспособността.
– Какво е мястото на климатичните промени в предложенията за бъдещата ОСП?
– Подкрепата при климатични рискове е сред важните направления. Предвиждат се гаранционни фондове и механизми за компенсиране на земеделските производители при извънредни обстоятелства и загуба на доходи.
Проблемът е, че от една страна се говори за конкурентоспособност, а от друга – за намаляване на средства, необходими за нейното постигане. Същевременно се очаква земеделските производители да се адаптират към климатичните промени.
Европейският съюз трябва да инвестира в научноизследователска дейност, иновации, роботизация и нови технологии, за да остане конкурентоспособен спрямо Китай, Съединените щати и останалите водещи икономики. България също трябва да работи в тази посока и да защитава интересите си отрано.
– Какви бяха основните теми на форума на Българския фермерски съюз, посветен на бъдещето на земеделието?
– Форумът разгледа по-широката картина на конкурентоспособността на земеделските производители. Обсъждахме достъпа до пазари, реализацията на продукцията, демографските проблеми, земята като ресурс, инвестициите и дигитализацията. Поставихме и въпроса за подготовката на кадрите, които трябва да работят в аграрния сектор.
Сериозно внимание беше отделено на проследимостта на храните – гарантирането на качеството и произхода на продуктите, както и на информацията за тяхната цена. Важна тема беше и справедливата цена, която различните участници във веригата често разбират по различен начин.
В крайна сметка трябва да разглеждаме земеделието, преработвателната промишленост и хранителната верига като взаимосвързани. Въпросът е какви продукти ще достигат до крайния потребител, с какво качество и на каква цена.
– Имат ли българските университети готовност да подготвят кадрите за променящото се земеделие?
– В последните години университетите работят активно с партньори от други държави и обменят опит. Виждам, че преподавателите постепенно включват новостите в учебното съдържание, като същевременно трябва да се използват и натрупаните през годините български знания и постижения.
Този процес се развива положително, но аграрният сектор има проблеми с финансирането и привлекателността си за младите хора. Работата в земеделието често е свързана с дълго работно време и липса на ясни почивни дни. Това трябва да се отчита, когато говорим за обновяване на поколенията.
– Достатъчни ли са стимулите за младите фермери?
– Според мен те не са достатъчни, за да дадат възможност на млад човек без сериозна финансова подкрепа зад гърба си да изгради устойчиво стопанство.
В Китай видях модел, при който младият земеделец може да се включи в местен кооператив или да получи земя за обработване. През целия процес той е подпомаган от специалисти, които го съветват какво да отглежда, как да организира производството си и как да стигне до пазара. Обяснява му се и как да почиства, пакетира и брандира продукцията си, както и как да използва логистичните възможности.
Това е цялостна подкрепа, която включва не само финансиране, но и знания, консултации и достъп до пазара. У нас също трябва да помислим как да направим помощта по-полезна за младите фермери и да насърчим създаването на стопанства, ориентирани към реалните пазарни потребности.
– Какви са нагласите на европейските земеделски организации по отношение на бъдещата ОСП?
– Между Европейската комисия, европейските депутати и представителите на Копа-Коджека има активна комуникация. Организациите заявяват позиции и търсят възможности да защитят интересите на земеделските производители.
В същото време изглежда, че аграрната политика не е сред водещите приоритети на Европейския съюз в настоящия момент. Значителна част от политическото внимание е насочена към други въпроси, включително сигурността и отбраната.
Някои държави вече са подготвени за административните промени и имат ясна представа какво искат да постигнат. България също трябва да намери своите партньори и да формулира конкретни цели, които да отстоява в европейските преговори.
– Очаквате ли забавянето на споразумението за многогодишната финансова рамка да създаде проблеми за земеделските производители?
– Надявам се да се постигне дългосрочен консенсус, но не за сметка на земеделските производители. По-добре е дискусията да продължи, докато се намерят решения, които да гарантират устойчивостта на сектора.
Докато решенията не бъдат облечени в законодателни текстове и приложени в националното законодателство, предстои дълъг процес. Това дава възможност да се работи по предложенията и да се търсят по-добри решения. Важно е обаче да се защитят интересите на българското земеделие, без това да става за сметка на други участници.
– Възможно ли е да бъде запазено обещаното финансиране за развитието на селските райони?
– Към момента нямам потвърдена информация по този въпрос. Възможно е Европейската комисия да търси средства от различни направления, но не можем да правим категорични заключения само защото определен ангажимент не се споменава в публичните дебати.
Ако обещаното финансиране бъде запазено, това би било полезно за аграрния сектор. Ако не се случи, е възможно да се създаде допълнително напрежение. Затова трябва да следим внимателно развитието на преговорите.
– Как оценявате разногласията между Европейската комисия, Европейския парламент и държавите членки по бъдещата селскостопанска политика?
– Намираме се в необичайна историческа и икономическа ситуация. Все по-често се чуват гласове, че държавите трябва да имат по-сериозна роля при вземането на решения и че е необходимо допълнително внимание към начина, по който се приемат законодателните промени.
Според мен е разумно да се търси баланс между конкурентоспособността и екологичните цели. Не бива да въвеждаме промени на всяка цена, без да отчитаме какво се случва в Китай, Съединените щати и останалите водещи икономики. Европейският съюз трябва да прецени как да развива политиките си така, че да запази конкурентоспособността на своето земеделие.
– Какво трябва да направи България, за да защити интересите си в тази променяща се среда?
– Трябва да работим по всички направления паралелно. Необходимо е да приключим настоящия програмен период, но и да гледаме към бъдещето. Трябва да анализираме слабите си страни, да определим конкретни цели и да започнем с реалистични стъпки, чиито резултати могат да бъдат измерени.
Често в България имаме добре написани документи и стратегии, но проблемът е в изпълнението. Трябва да се учим от държавите, които вече са постигнали резултати, и да прилагаме решения, съобразени с нашите условия.
– Живеем ли във време на революционни промени за земеделието и Европейския съюз?
– Да. Изкуственият интелект и роботизацията се развиват с изключително бързи темпове. Променят се отношенията между държавите, търговските връзки и достъпът до стратегически ресурси. Всичко това влияе и върху земеделието.
Затова трябва да преосмислим накъде искаме да върви Европейският съюз и какво място ще заема аграрният сектор в бъдещото му развитие. Необходимо е да използваме експертните знания и да разбираме по-добре процесите, които се случват.
– С какво послание бихте завършили разговора за бъдещето на българското земеделие?
– Промените не трябва да бъдат за сметка на унищожаването на българския земеделски производител само защото някъде другаде можем да купим даден продукт по-евтино. Трябва да осъзнаем, че здравето ни зависи и от храната, която консумираме – от нейното качество и от възможността да проследим произхода ѝ.
Необходимо е да възстановим доверието, да насърчим кооперирането и партньорството и постепенно да надграждаме постигнатото. Не бива да разчитаме само на големи обещания и мащабни промени. По-важно е да предприемаме малки, реалистични и последователни стъпки, които действително да укрепят българското земеделие.
Интервю на Валентина Спасова
