Председателят на НОКА коментира шарката по дребните преживни, автохтонните породи, фермерските пазари, кооперирането и кризата в млечния сектор
В предаването „Агрополитики“ председателят на Националната овцевъдна и козевъдна асоциация Симеон Караколев коментира няколко ключови теми за животновъдството – шарката по дребните преживни, възможността за ваксинация, риска за автохтонните породи, инициативата „Кошница с грижа“, нуждата от къси вериги на доставки и проблемите в сектора на млякото и млечните продукти.
Сред основните акценти в разговора е необходимостта от по-ясна държавна политика за съхраняване на генофонда, насърчаване на фермерските пазари и изграждане на кооперативни структури, които да дадат по-силна позиция на животновъдите.
Г-н Караколев, данни показват, че от 1990 г. насам популацията на дребните преживни е намаляла с около 8 милиона животни. Трябва ли да се либерализира ваксинацията на европейско ниво?
Първо трябва да си зададем въпроса защо намаляха с 8 милиона. Шарката не е причината за това. Тя е една от многото причини, но не е основната.
Трябва да се замислим колко овце България може и трябва да отглежда. Що се отнася до ваксинацията срещу шарка, въпросът не е само европейски. Дори Европейският съюз да приеме, че при определени обстоятелства ваксинацията е възможен подход, остава въпросът как ще бъдат третирани държавите, които прибягват до ваксинация, от Световната търговска организация и Световната организация по здравеопазване на животните.
Според мен този въпрос трябва да се води на високо политическо ниво.
Има ли риск от изчезване на автохтонни породи при дребните преживни?
Да, има няколко български породи, които са застрашени от изчезване. Има и такива, които са около критичния минимум. Ако няма ясна консервационна политика от страна на държавата, може би няма да успеем да ги съхраним още дълго.
Видяхме, че дори държавни структури и предприятия, чиято цел би трябвало да бъде поддържането на застрашени породи, са в много тежко състояние. Трудно е да накараш стопаните насила да отглеждат такива животни. Трябват нови стимули, програми и фермери, които имат желание да се включат.
Кои породи са в критичен минимум?
Един пример е старозагорската овца. Не искам да влизам в темата доколко икономически изгодно е отглеждането на такива животни. Тук говорим за генофонд и за съхраняване на този генофонд.
Може да се помисли за консервационен механизъм, който да стимулира фермерите, отглеждащи тези породи.
Каква е позицията на НОКА относно новите огнища на шарка по дребните преживни?
Още миналата година дадохме нашата позиция и тя не е променена. При необходимост трябва да се премине към кръгова ваксинация. Вижда се, че шарката циркулира основно в един регион.
Ако кръговата ваксинация не свърши своето предназначение, тогава вече може да се премине към по-глобална ваксинация в цялата страна. Към момента обаче няма такава опасност и се надявам да не се стигне до миналогодишния сценарий.
Темата за ваксинацията срещу шарка по дребните преживни животни остава сред най-чувствителните за сектора, а институциите продължават да обсъждат различни подходи за ограничаване на заболяването с бранша и европейските партньори.
Как гледате на инициативата „Кошница с грижа“?
Аз имам съвсем различен подход за борба с цените. „Кошница с грижа“ не кореспондира с подхода, който лично аз и Националната овцевъдна и козевъдна асоциация сме възприели.
Нашият подход са късите вериги на доставки. Трябва да бъде изградена мрежа по всевъзможни начини – фермерски пазари, магазини, кооперативни щандове, онлайн продажби. Целта е да се стимулират всякакви форми на къси доставки.
Когато казваме къса верига на доставка, имаме предвид фермер – потребител, а не преработвател – потребител. Само когато фермерите чрез техните кооперативи започнат да преработват своята продукция и да я реализират директно, тогава можем да говорим за траен спад в цените.
В момента веригите нямат реална конкуренция.
Защо фермерските пазари в България не са достатъчно развити?
В Западна Европа фермерските пазари са много популярни и са коректив в голяма част от веригата на доставки на храни. Надявам се в рамките на следващите месеци България да започне бързо да изгражда подобна мрежа.
Така ще се даде възможност на фермерите да реализират качествена храна, а на потребителите – да я купуват на по-достъпни цени.
Основната причина за липсата на добре развита мрежа от фермерски пазари у нас е липсата на нормативна база. Има и проблем с контрола върху хора, които се представят за фермери, но продават количества, които не отговарят на реалния им производствен капацитет.
Липсата на кооперативи допълнително усложнява средата.
Какви законови промени са нужни за насърчаване на кооперирането?
Трябва бърза адаптация на съществуващите механизми и мерки, които да гарантират, че производителите, когато са сдружени в групи или организации, ще стигат до европейско финансиране за инвестиции.
Очакванията към министър Пламен Абровски са големи. Нужно е да има целеви прием само за групи и организации на производители, който наистина да гарантира инвестиции в техните сдружения.
Очаква се и работа по закон за кооперативите и закон за браншовите организации. Това са важни инструменти, ако искаме фермерите да бъдат по-силни на пазара.
Темата е свързана и с интервенцията „Сътрудничество за къси вериги на доставка“, която има за цел да насърчи директната реализация на продукция от земеделските стопани.
Млекопроизводителите се оплакват, че мандри отказват българска суровина заради по-евтина вносна. Какво трябва да се направи?
Мандрите са икономически субекти и имат корпоративен интерес. Няма лошо в това. На Запад обаче ситуацията е различна, защото мандрите често са собственост на кооперативи, на самите фермери.
Когато мандрата е твоя собственост, тя първо ще работи с твоето собствено мляко и едва след това ще търси друга суровина.
Евтиното мляко, което влиза в България, не идва само заради субсидиите. То често идва от кооперативи на животновъди, които произвеждат много мляко, но нямат пазар за цялото количество. Те реализират основната част на по-добра цена, а остатъка продават по-евтино, за да се освободят от него.
В България все още нямаме собствени големи кооперативни или фермерски преработвателни предприятия. Оттам идва и този сблъсък.
Извод
Според Симеон Караколев устойчивото решение за българските животновъди минава през къси вериги на доставки, фермерски пазари, кооперативи и собствена преработка.
Той поставя акцент върху нуждата от ясна държавна политика – както за опазване на автохтонните породи и справяне с болести като шарката по дребните преживни, така и за създаване на законови и финансови механизми, които реално да подпомагат сдружените производители.
