ОСП, Зелената сделка и демографската криза – как Европа губи солидарност и реален стандарт на живот в селата
- Г-н Гечев, Урсула фон дер Лайен заяви, че чрез бъдещата селскостопанска политика Европа ще има процъфтяващ агрохранителен сектор, като конкурентоспособността се поставя в центъра не само на земеделието, но и на икономиката като цяло.
Добре е, че започваме с такава заявка – стига да е вярна. Аз обаче имам не просто резерви, а сериозни съмнения по отношение на тези твърдения. Когато генерализираме Европа като цяло, не бива да забравяме, че земеделието и индустрията са много различни сектори. Те са двата полюса на европейските политики и трябва да работят в симбиоза, като отразяват реалните дадености и хората, които стоят зад тях.
Конкурентоспособността безспорно е изключително важна за Европа, но тя тежко прекали с регулациите. Толкова планова икономика в Европа не е имало – включително и по времето на социализма в България.
- Толкова регулации, че вече минаваме към планова икономика.
Това е вторична планова икономика. Всяка регулация, всяко изискване представлява пазарна намеса. Еврофондовете също са пазарна намеса. Европейските регулации в областта на екологията – а това е най-тежкият проблем за земеделието – са свръхизисквания. Регулации има навсякъде по света, но когато Европа произвежда едва около 1% от парниковите емисии, а налага такива ограничения, възниква сериозен дисбаланс.
ОСП е предложена още през 1959 г. и въведена през 1961 г., но постепенно се превърна от земеделска в екологична политика. Програмите все още се наричат „Развитие на селските райони“, но на практика са насочени към „екологично земеделие“.
- Не налагат ли т.нар. „вълчи времена“, за които говори и ЕК, преосмисляне на зелената политика?
Категорично. И то много ясно. След всички скандали и дебати около Зелената сделка в рамките на ОСП през последните две-три години се промени само едно – за нея просто спря да се говори. Изискванията обаче не са отпаднали. Нито параметрите, които трябва да бъдат постигнати до 2050 г. Няма нито един официален документ, който реално да отменя или дори сериозно да променя тези цели.
Германия има традиционна тактика – запазва общите цели, но иска дерогации за година-две. Само че изискванията си остават.
Преосмисляне е абсолютно необходимо. Европа, която аз харесвах, беше икономически лидер, солидарна между силните индустрии, иновациите и земеделието. Тази солидарност беше в основата на регионалната политика и на живота в селските райони. Това беше Европа.
- Но тази политика не беше особено успешна.
Беше 50 пъти по-успешна от сегашната. Европа трябва да бъде олицетворение на умността и практичността. Тя можеше да си позволи зелените политики, когато имаше ресурс. Когато реши да ги направи радикално „зелени“, вече нямаше пари. Запази екологичните изисквания заради политически конюнктури и сложни коалиции в Европейския парламент, но това струва скъпо.
Все пак има надежда. Механизмите в ЕС са така изградени, че Европейският парламент е бариера, представителство на хората. Видяхме го при МЕРКОСУР – договор, който в този си вариант е проблематичен за земеделието. Мина през Съвета на Европа, но в ЕП катастрофира с 10 гласа. Това показва, че все още има спирачки.
- След като няма връщане назад по МЕРКОСУР, как могат да бъдат компенсирани фермерите за неминуемите загуби?
Има три възможни сценария. Първият е да продължим както досега – с по-малко пари и същите изисквания в ОСП.
- С по-малко пари – как става този фокус?
Не виждам как. В последните 3-4 години имаме най-много фалити на земеделски производители в ЕС, а тенденцията е възходяща. Отваряме пазара за МЕРКОСУР, вкарваме безконтролно продукция от Украйна, Турция и други държави. Това ли е конкурентоспособност? Европа наложи високи стандарти за качество и производство, които оскъпиха храните, а същевременно допуска внос без същите изисквания.
Земеделската политика е фундамент. Тя не е просто земеделие – 90% от територията са селски райони. Това е социална, демографска и регионална политика.
- Толкова ли е сериозен демографският проблем в селските райони?
Страшен е.
- Защо има пустеещи къщи, а същевременно – големи машини и крупни стопанства?
Защото няма хора. В Северна България не можете да намерите тракторист.
- Има ли сблъсък между малки и големи фермери?
Има сблъсък в говоренето, но не и в реалността. Малките стопанства са около 60 хиляди, но обработват едва 5% от земята. Зърнопроизводството, плодовете и зеленчуците могат да съществуват в симбиоза. Проблемът не е в размера, а в погрешно насоченото субсидиране.
Субсидиите трябваше да осигуряват стандарт на живот в селските райони. Днес те не покриват дори разходите за зелените политики.
- Фермерите протестират срещу регулациите. Не е ли счупен диалогът между ЕС и земеделците?
Администрацията в ЕС стана прекалено тежка и откъсната от реалността. Говори се за повече млади фермери, а ние нямаме дори достатъчно стари.
Младите ще се върнат на село, когато има доходи, детски градини и стандарт на живот. Затова политиката се нарича „Развитие на селските райони“.
- Ще процъфтява ли агрохранителният сектор?
Не. При запазени екологични изисквания, намалени субсидии и отворени пазари без защита на собственото производство – не. Европа трябва тежко да преосмисли ОСП и хранителната си сигурност. Трябва да разчита поне на 85% собствено производство.
- В този състав на ЕК възможни ли са разумни промени?
Европа трябва да стане по-гъвкава, по-бърза и по-солидарна. Хората симпатизират на лидери, които взимат решения. Това е сигнал за дефицит. Ако Европа не защитава собствените си граждани, ще продължим да губим земеделие, хора и солидарност.
Интервю на Валентина Спасова
