На всеки по нищо, но от сърце
Време за преосмисляне на политиките, прилагани в българското земеделие - дали настъпи, или вече изпускаме момента? Ковид пандемията и войната в Украйна дали няма да станат фактори за това? Климатичните промени – спорни или безспорни, не го ли налагат и те? Богатият свят е стреснат от опасността за продоволствена криза. Стреснат е от ценовия шок на пазара за храни. Развиващите се страни вече изпитват угрозата. А това означава социална и политическа несигурност. Бунтове, миграция към по-богати страни, като се разстройва тяхната стройна социална система. Брекзит онагледи недоволството от този феномен. Дали други страни няма последват примера на Великобритания?
Да погледнем в нашата си къщичка. Себични партийни интереси оставят на заден план тежката световна икономическа криза. След два програмни периода от членството ни в ЕС, едни и същи недъзи водят до преливане от пусто в празно. Голяма част от европейските субсидии потъват в ниската ефективност от тяхното прилагане, малка добавена стойност, а конкурентоспособността на българското земеделие все куца. Следващите правителства – ще имат ли куража най-после да престанат да си купуват електорат, прилагайки принципа „субсидии на калпак“, или както фермерите се шегуват – „на всеки по нищо, но от сърце“. Толкова ли е трудно да се изработи стратегия за развитие на селското стопанство? И да се начертаят приоритетни сектори, съобразно пазарната ни сила, традиции и географски дадености? Да, недоволни ще има – ще им секнат или намалеят субсидиите. Пазарите също са трудни. Но не само поради сбъркани политики. Те безспорно са бол.
Как може българският фермер да бъде изваден от упойката на субсидиите? Пак зависи от политици и експерти. Остен трябва. Защо, например, земеделското министерство преговаря с 10 асоциации от един бранш? Не е ли време дори ултимативно да се постави изискването – дебати, да - само с легитимно избрана камара. Пък ако щат, да се роят. В развитите селскостопански страни всеки фермер или преработвател участва в няколко кооператива. Тук се лежи на клишето: исторически българинът не обича орташката работа. Ами като не обича, да си тегли последствията. А не – излязат на протести и хоп – държавна помощ! Оплакването – недофинансирани сме в сравнение с други страни, е оправдано донякъде. Но не върши работа за промяна към по-добро. А точно защото субсидиите са по-малко, те трябва да се разпределят, като се търси резултат. Точно затова всеки стопанин трябва с мозък да търси ефективността от всяко евро. А не да търси пролуки, създадени от некадърни експерти, които тласкат към източване на субсидии и далавери. Трябва строг контрол на европейските средства и злоупотребите. Ефективни присъди при нарушения.
Кризата ще отмине. Другите страни ще влязат на добре отъпкания път. А ние – пак ли ще застанем пред стената на плача? Като повтаряме тарикатски: ти пари ми дай, не акъл!
Коментар на Валентина Спасова
