300 кошера и нито ден почивка
В подножието на планината край Петрич лятото не идва – то връхлита. Горещините са безмилостни, тревата изгаря рано, а пчелите усещат първи, че природата затваря кранчето на нектара.
„Около 20 юни всичко вече изгаря. Прашец има, но нектарът приключва. Пчелите спират развитие, взимаме меда и започваме да подхранваме. Ако не се погрижим, догодина пчели няма да има“, казва Велик Джобков, докато показва редиците кошери, подредени в двора.
Тук климатът е особен – много топли лета и меки зими. Това означава ранно развитие, но и ранно изтощение на пашата. Затова подхранването не е избор, а задължителна част от технологията. „Чували сме, че има места, където не се храни. При нас не е така“, допълва той.
Кестеновият мед – кратка, но решаваща паша
Най-важният период в годината е кестеновата паша. Започва около 5 юни и приключва до 20-и. Само две седмици, които трябва да компенсират всичко останало.
„Това е уникалният мед. Скъпият. Той компенсира останалото. Ако не получим добра цена за кестена, ще трябва да намалим кошерите“, признава Велик.
Кестеновият мед достига 25 лева за буркан при директна продажба. Разчита се основно на местния пазар. Добра година означава 15–20 килограма от кошер. Средната реалност обаче е по-скромна – 10–12 килограма. „Има объркани семейства, има роене, има всякакви случаи. Някои кошери изобщо не дават“, обяснява той.
Борбата с акара – контрол и дисциплина
След края на кестеновата паша започва друга важна операция – разделянето на семействата. Така се ограничава натискът от акара и се създават отводки.
„Правим по три третирания. Работим само с лицензирани препарати – скъпо е, по 10–20 лева на семейство, но иначе после ще боли главата. Най-важен е контролът“, категоричен е пчеларят.
Контролът се прави със специален уред – „шейкър“, както го нарича той. Пчелите се разклащат, акарите падат на дъното и се броят. „Ако са над 100 – проблемът е сериозен.“
300 кошера – границата на едно семейство
Джобкови стопанисват около 300 кошера – максимумът, който едно семейство може да обслужва само.
„Не наемаме хора. Ако си наредиш добре нещата и си изплатиш инвестициите, може и да стигат парите. Но засега по-скоро наливаме“, признава Велик.
Само от пчеларство обаче не се живее. „Няма шанс. Гледам череши, съпругата ми работи. Карах камион, но след заболяване се отказах. Сега съм само при пчелите.“
Увеличаване на стопанството не стои на дневен ред. „Това е максимумът.“
Неконтролируемите кошери – риск за всички
В района има и друг проблем – множество дребни, нерегистрирани пчелини. „Има кошери по 15–20–30 бройки по дворовете. Никой не знае как се гледат, какво се слага вътре. Това е проблем за всички“, казва той.
А съседството при пчелите е относително понятие. „Пчелите летят на 6 километра. Всички сме съседи. На километър разстояние може да има хиляди кошери.“
Интервенциите – шанс за младите
Гергана Джобкова си спомня първите години по програмите като трудни и объркани. „Първата година беше много тежко – документи, изисквания, никой не ти обяснява ясно. После става по-лесно.“
Според нея младите пчелари се справят по-добре с административните процедури, но обучението е задължително. „Като сдружение правим семинари. Трябва да се обяснява добре, иначе е сложно.“
Подкрепата по интервенциите дава реален шанс за старт. Новите кошери в пчелина са закупени именно с помощта на програма. „Не ти финансират всичко, но покриват голяма част. Ако започваш от нулата, сам няма как да си позволиш цялото оборудване.“
Упоритост и много документи
За кандидатстване по различни мерки е нужно едно основно качество – упоритост. „Много документи, много бумащина. Нищо не е опростено. Понякога и в службите не знаят точно какво се изисква по програмата.“
Въпреки трудностите, в пчелина край Петрич работата не спира. Между горещото слънце, кратката кестенова паша и постоянния контрол срещу болести, пчеларството тук не е романтика, а ежедневна битка – за оцеляване на семействата и за бъдещето на стопанството.
Гледайте предаването „Пчелините на България“ в стопанството на сем. Джобкови
Репортаж на Анета Божидарова
