Репортаж от оранжерията на Радостина и Петър Петрови – семейство, което с любов и постоянство създава един от най-впечатляващите български сортове
В покрайнините на Шоплука, сред редовете зелени стъбла и червени плодове, Радостина и Петър отглеждат не просто домати – те отглеждат мечта.
„Най-тежкият домат, който сме откъсвали, беше 1,400 кг“, усмихва се Радостина. Тя е агроном по професия и човек, който с научен подход и сърце на производител успява да превърне опита си в успех.
„Най-важното е семето – то е в основата на всичко“, казва тя. „А след това идват почвата, климатът и ръцете, които го гледат. Нашият район – Шоплука – дава свой неповторим вкус.“
Началото – вяра, труд и упоритост
Оранжерията е малка, семейна, а началото ѝ съвпада с трудните години преди пандемията. „Беше ни трудно, но не се отказахме. Разбрахме, че няма невъзнаграден труд и че чудеса не стават просто така. Всичко е постоянство“, споделя Радостина.
Днес резултатите са повече от обнадеждаващи. Семейството отглежда свой собствен сорт, който получава признание дори на международни изложения. А най-изненадващото е, че на голямото изложение в Мадрид те дори не присъстват лично.
„Само получавахме новини – звъняха ни, че има огромен интерес към нашия домат. И се оказа, че сме станали звезди, без да сме там“, разказват с усмивка.
Сортът, който роди успеха
Историята на техния „Дедов домат“ започва с няколко шепи семена от приятел, който от години селектира собствени растения.
„Започнахме с около 40–50 растения, наред с други хибридни сортове“, обяснява Петър. „Случи се кръстосано опрашване, получихме изключителен вкус и големина, а с времето видяхме, че родовитостта също е по-добра.“
Радостина настояла да продължат експеримента, въпреки риска. „Аз бях по-предпазлив – ако не се получеше, загубите щяха да са големи. Половината оранжерия засадихме с хибрид, другата половина – с Дедовия домат. И, както се оказа, не сбъркахме“, сподели Петър.
Днес сортът се отличава с мощен растеж, силен имунитет и забележителна устойчивост. „До момента нямаме загубено растение. Няма бактериози, няма гъбични проблеми“, споделя Петър. „Издържа около 10 дни след откъсване – достатъчно, за да стигне от оранжерията до борсата и до масата на потребителя.“
Мадридската звезда
Истинската изненада идва от Испания. На международно изложение в Мадрид техният домат предизвиква фурор.
„Когато председателят на нашата асоциация, Марин Генуров, ми се обади, още преди да ми каже какво е станало, си казах: ‘Те ще им скрият шапките на испанците.’ И точно така стана – надмина всички очаквания“, разказва Радостина.
Интересът бил толкова голям, че в един момент… доматите изчезнали от щанда. „Бяха ги откраднали!“, смеят се днес двамата.
Труд, който не тежи
Двамата работят рамо до рамо. Тя – агрономът, винаги сред растенията. Той – човекът по логистиката.
„Всичко правим заедно. И да, нашето ‘лишение’ е, че ни харесва работата“, казват с усмивка. „Не ни е тежко – просто това е животът ни.“
В оранжерията им работят и трима постоянни служители, с които се познават от самото начало. „Плащаме им целогодишно, дори когато няма бране. Иначе хората ще си тръгнат – трудно се намира кадърен работник“, споделят те.
Производството е частично автоматизирано – поливната система и климат контролът са компютърно управлявани. Но бране, връзване, колтучене – всичко е ръчен труд.
„Аз съм все вътре. Сортирам, пакетирам, гледам растенията – това е ежедневието“, казва Радостина.
Български вкус, бутиков продукт
Пазарите? Трудни, но не и невъзможни. „Ако имаш качествен продукт, винаги ще го продадеш. Въпросът е на цена.“
Доматите им не стигат до големите вериги – просто няма достатъчно обеми. Вместо това се продават чрез търговец на борсата и намират пътя си до малки магазинчета и ресторанти, които търсят истински вкус.
„Не можем да се конкурираме с Турция или Гърция. Нашият шанс е бутиковото производство – с добавена стойност“, категорични са двамата.
Урок по постоянство
Когато ги питаме какво очакват от държавата, отговарят просто:
„Не искаме чудеса. Но ако вносният продукт е субсидиран, добре е и нашият труд да се компенсира. Нашите субсидии не покриват дори опаковките.“
В личен план Радостина и съпругът ѝ имат и други поводи за гордост – близнаци на 15 години, които вече проявяват интерес към семейния бизнес.
„Помагат, колкото могат. Може би един ден ще продължат започнатото“, казва тя с усмивка.
Победата – над себе си
В края на разговора Радостина обобщава всичко с няколко прости думи:
„Победихме себе си. Научихме се на постоянство. И да, има моменти, в които ти се иска просто да избягаш, но съм благодарна на Господ, че имам работа, която ме държи. Щастлива съм – въпреки умората, защото работата не ни тежи.“
И така, сред мириса на узрели домати и звука на капковото напояване, семейството от Шоплука доказва, че чудесата в земеделието не падат от небето. Те се раждат от земята – с труд, вяра и любов.
