Малките семейни ферми оцеляват въпреки всичко – историята на Мария Иванова
Мария Иванова заедно със съпруга си отглеждат около 200 овце – типично семейно стопанство, каквито доскоро бяха гръбнакът на българското животновъдство.
По думите на професор Божидар Иванов именно такива ферми нямат бъдеще, защото не са рентабилни. Мария обаче не е съгласна.
„Аз не мисля, че тези стопанства няма да оцелеят заради това, че са малки или нерентабилни. Те няма да оцелеят по друга причина – защото хората, които искат ден и нощ, при всякакви метеорологични условия да са в обора, просто изчезват. Не заради парите, а защото трудът е много тежък. Това поколение още ще го има, но след 20–30 години може и да не е така“, казва тя откровено.
В стопанството в Щърково цикълът на производство не е затворен. И според Мария това не е слабост, а реалистичен поглед върху възможностите на малките ферми.
„Личното ми мнение е, че философията „От фермата до трапезата“ е най-голямата глупост. Няма как двама души да орат, да сеят жито, да пръскат, да жънат, да приготвят фуража и след това да гледат животните. Това е възможно само за много големи ферми – с хиляди декари и наета работна ръка. Но там вече икономиката е друга и ползата също не е чак толкова голяма“, обяснява тя.
По отношение на изкупната цена на млякото Мария е реалист. „Няма продавач, който да каже, че е доволен от цената. Но от 3–4 години сме включени в кооперативите на Симеон Караколев и сме много доволни. Взимането е редовно, плащането – също. Цената е с няколко стотинки по-висока, но в края на сезона, като теглиш чертата, се събира една прилична сума.“
Кооперативният модел, според нея, е работещ и дава сигурност. „Първо, кооперативът осигурява охлаждаща вана за млякото – инвестиция за няколко хиляди лева, ако трябва сам да я купиш. Те я доставят, а през ден или два идва камион, взима проба на място за киселинност. Ако млякото отговаря на показателите, го изкупуват. Оттам нататък нямаш никакви ангажименти. На всяко 15-о число пускаме фактури и парите идват по банков път.“
По думите ѝ това е група на производители, в която участват фермери от Пазарджишко, Пловдивско и съседни области. Административната тежест се поема от НОКА. „Има колеги, които дори не могат да си напишат фактурите – НОКА го прави вместо тях. Всичко минава през тях.“
Животните в стопанството доскоро са били вакли маришки овце, включени в сдружението на проф. Дойчо Димов. Преди три години обаче семейството преминава към синтетична млечна порода. „Преместихме се през Симеон Караколев, дадоха ни кочове, започнахме селекция. Сега част от стадото е под селекционен контрол, а до година-две всички ще са синтетична млечна. Причината е проста – по-висока млечност.“
Субсидиите вече не са водещ фактор. „Помощ са, но не са основни, както беше при автохтонните и по-нископродуктивни породи. Ваклата Маришка е красива, но красотата къща не храни“, казва Мария без колебание.
Разговорът неминуемо стига до епизоотичната обстановка и шарката по дребните преживни животни. „Ситуацията е изключително тежка и това е резултат от бездействието на администрацията. Ако навреме беше приложена кръгова вакцинация, нямаше да бъдат избити хиляди животни. Най-лошото е, че всички бягат от отговорност.“
Според нея ваксината е единственото оръжие. „Това е като да тръгнеш на война с оръжие в джоба и някой да ти забрани да го използваш. Безумие.“
Мария коментира и твърденията, че ваксините са налични, но ще се използват „при нужда“. „Те не просто са на склад – разпределени са по областите. Но какво значи „достатъчно ниво“? Когато избият половината поголовие? Или когато унищожим 100% и няма какво да ваксинираме? Медицински проблеми не се решават с политически решения.“
Тя е категорична, че фермерите не трябва да бъдат въвличани в дебата за антитела и вируси. „Има огромна разлика между антитела и вирус. Не може на база антитела да се избива стадо. Тази дезинформация обърква колегите. Ако има нелегална вакцинация, тя е резултат от това, че е регламентирана така и не беше направена.“
От 12 септември в района има забрана за пашуване. „Не пашуваме, не допускаме външни хора, не купуваме животни. Не защото ни е наредено, а защото ни е страх за стадото. Пазим себе си.“
По отношение на нелегалната търговия Мария твърди, че в Пазарджишко такива пазари няма, но съмненията остават. „Изпращала съм сигнали – включително видеоклип от гръцката граница. Има и случаи като Ихтиман, където се говори за внос на болни животни, които се колят на място. Ако това е вярно, шарката няма как да спре.“
Изводът ѝ е ясен: „Някой не си върши работата – по границите, по пазарите, във високите етажи на властта. А ние сме оставени сами. Единственото решение е незабавна и поголовна вакцинация.“
Според Мария опасността не е отминала. „Не си мислете, че Северна България е защитена. По празниците търговците ще тръгнат да купуват агнета, ще занесат вируса и там.“
В условията на политическо безвремие тя не очаква държавата да поеме реална отговорност. „В България никой не носи истинска отговорност. Затова казвам на колегите – спасявайте се сами.“
В края на разговора темата се насочва към автохтонните породи. Според Мария реален генетичен интерес имат само две – Каракачанската овца и Бялата Маришка. „Бялата Маришка вече е практически изгубена – под хиляда бройки. Каракачанската пострада от това, че има четири асоциации за една порода – абсурд в науката.“
Останалите, според нея, са продукт на субсидийната политика след присъединяването към ЕС. „Всеки район си „измисли“ порода. Докато има субсидии – добре. Когато намалеят или спрат, тези животни стават неконкурентоспособни.“
Бялата Маришка овца, казва Мария, е истинската загуба. „Тя беше българската месодайна порода – едра, бързо наддаваща, с уникален екстериор. И не успяхме да я опазим.“
Автор Анета Божидарова
