От златна България вървим към пустиня
Разговорът с Даниел Постолов започва пред редица от осем парника – сравнително ново допълнение към стопанството му, изградено през последните две–три години. Земеделец от 2012-а насам, той посреща екипа в средата на работния ден, между сезоните – момент, в който едни култури приключват, а други тепърва поемат щафетата.
В парниците в момента се отглеждат пролетните насаждения – салати, пресен лук, чесън, спанак, репички. На тяхно място постепенно навлизат летните култури – домати, краставици, тиквички, червено цвекло. Производството е организирано „на вълни“ – засаждане през определени интервали, така че продукцията да излиза поетапно. Причината е проста: пазарът е свит, а идеята е максимално голяма част от продукцията да се реализира директно от самия производител.
Парниците, по думите му, имат своите предимства, но и своите ограничения. От една страна, защитават растенията от външната среда – замърсяване, климатични аномалии, непредвидими фактори. От друга – създават условия, които невинаги са идеални. По-високите температури понякога водят до проблеми с опрашването, а контролът върху средата изисква постоянни грижи и наблюдение.
Началото при него е било по-скоро експеримент – един парник, който постепенно се превръща в осем. Преди това основният фокус е бил овощарството.
Създаването на черешова градина през 2012 година поставя началото на стопанството. Но с времето пазарните условия се променят драстично. След влошаването на търговските отношения с Русия, износът се свива, а вътрешният пазар се насища. Евтиният внос, липсата на работна ръка, високите цени на препарати и торове и множеството посредници превръщат овощарството в нерентабилно занимание.
„Всеки по веригата ти извива ръцете“, казва той. „И накрая резултатът е отрицателен.“
Към тези проблеми се добавя и природата. Само преди дни – в началото на май – температурите падат до минус 3–4 градуса. Резултатът е почти пълна загуба на реколтата. В черешовата градина, разположена на терасиран терен край Кюстендил, щетите достигат 99–100%. От хиляди плодове по дърво са останали единични бройки.
Очакванията за нормална година се сриват за часове.
„Кюстендилска череша тази година няма да има“, казва Даниел без колебание. „Може да пише по сергиите, но няма да е оттук.“
Същата съдба споделят и сливите. При ябълките има известна надежда, но площите са малки. Изненадващо, единични праскови, разположени край пътя, изглеждат по-слабо засегнати – вероятно заради различната фаза на развитие.
Методите за защита, познати от миналото – палене на слама, създаване на дим – вече не дават резултат. Те работят при по-леки студове, но при температури от минус 3–4 градуса ефектът е практически нулев. Климатът се е променил, категоричен е той, и старите решения не работят.
На този фон Даниел постепенно се насочва към зеленчукопроизводството и директните продажби. Работи основно с крайни клиенти – на място и на пазара в Кюстендил. Според него това е единственият устойчив модел за малките производители в момента.
„По-добре 5 тона на печалба, отколкото 100 тона на загуба“, обобщава философията си.
Работата с търговци определя като почти невъзможна – заради високите надценки и натиска върху производителите. Спекулата, по думите му, е достигнала нива, при които една стока сменя няколко пъти собствеността си и поскъпва двойно или тройно до крайния клиент.
Решението, според него, е в контрола – но такъв на практика липсва.
Сериозна тежест представлява и административната рамка. Даниел не крие разочарованието си от държавната политика. Определя я като „административно бреме“, което превръща земеделеца в счетоводител и дори IT специалист. Документи, срокове, системи, санкции – всичко това отнема време и ресурс от същинската работа на полето.
Пример за това е т.нар. мониторинг система, при която сателитно наблюдение е довело до санкция и загуба на част от субсидията – заради пропуснато възражение в срок.
„На всяка крачка – контрол, санкции, срокове. Не това е земеделието“, казва той.
Въпреки че е ползвал програми за подпомагане, днес е категоричен, че не би се включил отново. Според него ангажиментите са твърде големи спрямо реалната полза, а рискът – значителен.
Семейството е в основата на стопанството. По думите му, това е единствената устойчива форма на организация. В кооперативите не вярва – според него те рядко са дълготрайни и често се разпадат при сблъсък на интереси.
Работната ръка е друг сериозен проблем. В момента разчита изцяло на семейния труд, тъй като не може да си позволи достойно заплащане за външни работници. Дори административната дейност не позволява наемане на отделен служител.
Денят му започва сравнително по-късно, но завършва късно вечер – около 21 часа. Работата е непрекъсната, а задачите – много. Натрупването на ангажименти води до изтощение, което самият той определя с модерния термин „бърнаут“.
„Днешната работа не можеш да я оставиш за утре“, казва.
В края на разговора тонът става по-обобщаващ. Темата за продоволствената сигурност излиза на преден план. Според него, ако не се създадат реални стимули и не се облекчи натискът върху производителите, секторът ще продължи да се свива.
„В един момент няма да остане кой да работи тази земя“, казва Даниел.
И добавя с тежка констатация: „От златна България вървим към пустиня.“
Репортаж на Божидар Капитански
